Президент

Отчаян от победата си на президентските избори, реших да замина със секретарката си на работно посещение в Кувейт. Самолетът ми плавно набра скорост и се отправи в небесна посока. Отгоре видях две кучета, които през пръсти осъществяваха любовчийски актове. "Как ще си изкараме в Кувейт..." Помислих отново за дължината на роклята на секретарката си и реших да я попитам в кой бутик е успяла да похарчи полугодишната си работна заплата. Неочаквано, с дълбок басов мъжки глас тя...

Парцалът, който бяха затъкнали в устата ми, изпускаше силен химически аромат. Гласовете в кабината не ставаха по-ясни. Явно бяха завряли и нещо в ушите ми. Отворих едното си око и забелязах небръснатите крака на секретарката си, които заплашително се поклащаха в моя посока. Загубен съм, започнах да си мисля колкото се може по-тихо...
- Не трябваше да напояваш парцала с хлороформ и да му го натикваш в устата. Беше достатъчно само да му покриеш носа! - пред мен изникна загадъчен терорист от източен произход, който неизвестно защо опипваше възмъжалата ми секретарка. - Този хлороформ е разработен от руските тайни служби и капка от него е достатъчна да приспи човек за двадесет и четири часа. А този тъпак спа две седмици!
От ужас се опитах да...

Размахах брадата си и тя рязко се закачи на белезниците, които тези чудовища бяха поставили на ръцете ми докато съм спал. Космите с метална здравост се вплетоха в халките и ми причиниха непоносима болка в името на свободата. Задърпах здраво, чу се металическо пращене и от устата изхвърчаха чисто новите ми ченета унгарско производство, удариха се в заключената врата и я огънаха леко навътре. Секретарката явно безчинстваше с онзи изнежен терористичен началник, който, сигурен съм, много обичаше да се прави на умен. Както и да е, силният звук явно ги стресна. Чу се зареждане на калашник, кратки гърмежи и две дупки зейнаха в огнеупорната ламарина. През тях започнаха да ме гледат две съблазнителни очи...

Истината, както съм чувал, може да се разбере само като я гледаш през малка дупчица; когато се шири пред очите ти лесно можеш да не й обърнеш внимание. Докато си мислих това, от другата страна на вратата се чуха още изстрели, по ламарината се появиха още поне половин дузина дупки, през които започнаха да ме зяпат любопитни очи, повечето от които сънено се притваряха. Опитах се да извикам за помощ, но без унгарските си ченета заквичах горе-долу неразбираемо. Язък, казах си, и се опитах да примъкна носа си до все още напоения с хлороформ парцал, за да се самоприспя. Сладката отрова обаче инатливо не действаше. Едно око изведнъж ми намигна и...

В този момент вратата рязко се откачи от пантите и в просторния ми президентски кабинет нахлу инженерен екип в мръснобели престилки. Кой от тях държеше в ръце дрелка, кой фазомер - трудно ми беше да определя с президентската си обща култура коя част за какво се използваше. "С тези подсмисли до никъде няма да я докараме," опитах се да кажа на един от инженерите, но той премерено замахна и продължително ме нокаутира с крака на пода в бъбреците и около носа. И тогава разбрах истината.


















снимки: Лазар Лютаков

Паметник

В покрайнините на градината,
която няма да успея да пребродя
ела отвън
започва кашкава погнуса
да се не види пуста нищета,
да видим има ли и там поне следа
от пустата ми младост,
че сам се губих доста,
доста губих
от нищото, което притежавам
и пак за теб се сещам.

Ти беше винаги до мен
и пак не можех да те стигна,

не вярвам ни на дума,
на тебе никак не ти вярвам,
най-скъпия човек за мен,
най-верния приятел.

Без глас остават враните,
чернее грозното небе от крясъка,
че стягат се за път,
настава време да си ходят
гладни.

Да бъдеш сам,
да си прибран
на топло меко зиме
как исках аз,
помни ме.

Одисей

Багерът, който копае рова зад къщата ни, ломоти тихо приспивно. Кварталът наистина се променя с часове. Детските крясъци, идващи от двора на църквата, от ден на ден стават все по-дрезгави. Яйцата в хладилника се излюпиха и сега в кухнята ядат пилешко. Дървоядите ще замлъкнат: ще са оглозгали до шушка тясното ми легло. На водата ще й писне да замръзва и завира, пръстта ще се спече и ще стане на пясък. Скоро онази малка Гретичка от Младост I ще се разхожда с трите си дъщери по отеснелите улици, а ние ще се въртим в отпуснатите си старчески кожи, без да можем да си спомним откъде ги познаваме.
Ето: лесно е да се пишат писма.

И още по-лесно е да се четат. За да не забравя да го кажа по-късно, да призная няколко неща още сега: никога не съм можел да си те представя като стара. Всъщност такова писмо би могло съвсем да отрови безумните ни старини. На тази възраст човек трудно може да прецени дали е с всичкия си, мен дори ме е страх да не кихна, когато ходя да се облекча, за да не падне ченето ми в тоалетната чиния. Дали защото имаме общо минало, заради все още веселия ни характер ли, не е ясно, но досега все сме успявали да споделим странния си хаос.

Така че е лесно да се пишат писма. Все още си спомням колко смешно ни беше, когато научих каква е съдбата на приятелите ми. Големи, здрави, волни мъже, които не се спират пред нищо, за да постигнат целта си. И ти им показа същността им. Остави ги да пасат изхвърлените от прибоя водорасли, да се скитат из поляните на твоя остров, докато не ги улови някой от слугите ти. Така им се пада, мислех си, и още не мога да не призная, че имаш изтънчено чувство за хумор.

Лесно е да се напише, но не знам защо не постъпи по същия начин и с мен. Може би историите ми те бяха впечатлили, или пък измъченият ми вид. От дългото странстване бях измършавял като улично псе, а слабостта особено се харесва на жените. Мислеше, че мога да остана при теб за цял живот и предвижданията ти почти се сбъднаха. Казвам почти, защото никога не си могла напълно да властваш над мен. Аз имах своите битки и слава, имах малкото театър в свободното време, имах богатство, с което малко мъже могат да се похвалят. За мене писаха много поети, историите ми послужиха за забава във всичките владетелски дворове, на поколения ученици служих за пример. За тебе научиха покрай моите патила – нарицателно за изкусителка; мимолетно, но много опасно удоволствие. Учителите обичат крайните определения, така че от тяхно име те моля да им простиш, все пак светът, в който живеят, е много по-голям от нашия остров.
Ти може би ми роди деца, но тяхното име е непознато за Историята. Радвам се за тях, защото в моята сянка трудно се живее.

Всичко е толкова лесно да бъде написано. Непоносимо свободно се изливат тези думи върху листа, все едно че ги пиша само за себе си. Не чу ли? От екипажа ми пак някой изпсува. Писна аларма и прекъсна съненото хълцотене на кварталните птички. Сега съм си почти като у Дома. В продължение на толкова години се разхождах по сухия пясък на убежището ни. Миговете, прекарани тук, бяха щастливо време – раните ми зарастнаха, престанах да се събуждам нощем, разтреперан от спомена и кошмарите. Дори имам собствена градина, която съм засадил с двете си ръце. Ти като че ли ми дари най-голямото блаженство, което може да получи един мъж. В зло и добро прекарахме дните си, повече няма какво се желае.

Ето, виждаш, лесно е да се пишат писма. Особено когато има толкова неща да си спомняме. И отново почукаха на вратата ми: чудят се какво толкова може да прави капитанът им – сам, затворил се в прашната си барака. Отвън вече ме чака луксозният ми сал, построен с помощта на нашите поданици и може би нашите деца. Запасил съм се с достатъчно вода и осолено месо (генетично обогатено от наследниците на моя екипаж), ще вземем и няколко от прислужниците ти. Ще опънем пясъчните си въжета, ще се надуят седефените ни платна, ще плисне бистрото море по мраморната кърма на тримачтовия ни кораб и ще отплаваме към непокътнатите заливи на забравената ни родина.

Недей да бързаш. Недей да гледаш повече празничните си премени, наядени от молците. Няма вече смисъл да поръчваш на плетачките нови дантели.
В кухнята изядоха пилето, а Гретичка с трите си деца заспива пред телевизора, положила сбръчкани уморени ръце върху мазна престилка. От двора на църквата пак цвърчат подлудели хлапета. Дървоядите разпериха пеперудените си криле и отлетяха. Уморена, водата плиска по стените на древната мивка и се оттича завинаги към морето ми. Само багерът копае пак, рови, само за нас раздира земята.

Безплатни братя

Имам си отскоро безплатен брат. Скитаме по цял ден по улиците и се чудим каква простотия да направим. Най-вече си търсим храна. С нещо трябва гладните душа и стомах да се залъжат.

Зарадвах се, когато намерих безплатния си брат. Ето един, на когото ще мога да си изкарам злобата щом се наложи, това си помислих отначало. А той си мислеше как по-скоро да си плюе на петите.

Шамаросах безплатния си брат. И после отново му забих шамар. От малък да се учи.

Безплатният ми брат реве. Безплатният ми брат крещи, че повече не ми е брат, а враг. Глупав е безплатният ми брат: човекът няма врагове.

Мляко I

Сцена А

К: Да си сипя малко от млякото, чувала съм, че можело да ми се доспи. Значи млякото може да е скъпо. За майката. Защото се лишава от собствения си сън, за да храни. Добре е да не си майка. Млякото може да се е вкиснало вече. Иде ми да отида да проверя дали старците оттатък не са го изпили. Много ми се пие мляко. Не мога да заспя. Детето ми и то може да иска да пие. Само като си помисля, че горкото може да се събуди и да започне да плаче. Вече не е толкова шумно като преди, започна да съобразява разни работи. Струва ми се, че дори приказва. Понякога го слушам, обаче не мога да разбера всичко, което ми казва, нали е много малко. Прилича ми на вързопче, на картофче, обаче е толкова хубавичко. Обаче ще иска да пие мляко. Като котка е, има апетит.
Ьц: Стига си мучала, имаш си работа.
К: Преди малко ми се стори, че ми каза дори “мама”, обаче нали е още малко, не може да е вярно, това си е напълно нормално дете. Аз трябва да съм се побъркала леко от това раждане. Седя и си мисля разни работи, нали не се притесняваш от мен? Кажи, нали не те притеснявам? Да не ревнуваш? Ух, наистина, като се сетих за мляко, мисля, че няма въобще да мога да мигна тази вечер. Вчера пак не ми се спеше. Странна работа. Уж по цял ден работя, а не мога да спя. Преди не беше така, но нали казваш, че съм малко болна? Нали не се притесняваш от мене? Притесняваш ли се от мене? Понеже вече имаме дете, това ли е причината? Да не мислиш, че нещо се е променило? А? Променила ли съм се? Да не мислиш, че ми беше лесно да го родя? Какво си мислите вие значи, че раждането е лесна работа ли? Върви питай майка си!
К: Няма да пия мляко. Или по-късно може би... Ти за старците ли мислиш сега, може би нещо ги смущаваме? Те да не би да не са хора? Малкото може да плаче от време на време, обаче те ще ни разберат, нищо, че може би нямат деца, кой знае. Сигурна съм, че ще ни влезнат в положението. Случвало ми се е да им ходя на гости и съм забелязала, че там е доста уютно, стаята им е една такава тясна, леко мирише на вкиснато, нали знаеш, обаче наистина е много уютно. Имат си дори чайник, един много голям излъскан чайник, който почти през цялото време стои на печката. Обаче аз не обичам чай. Казах им още в началото, да не си помислят да ме канят с тоя чай, нали знаеш, че не го обичам, скучно ми е да пия чай. Не обичам да ходя при старците, нали не се сърдиш? Веднъж ги помолих да ми кажат дали и те имат деца, не можах да разбера нищо. Обаче не го обичам техния чай. Много блудкав ми се струва. Предпочитам да си направя сама кафе вкъщи. Ти много обичаш кафе, знам какво ти харесва. Какво щеше да правиш без мене? А? Какво щеше да правиш, ако нямаше кой да ти прави кафе сутрин? Какво щеше да правиш, ако нямаше кой да ти роди дете?
К: Сега не ти се говори, обаче аз взех да ти свиквам. Иначе понякога можеш да бъдеш толкова приказлив, спомняш ли си колко си приказвахме едно време? Ти седнеш тук на стола, аз шетам из кухнята и ти разказвам какво съм правила през деня, докато ти си бил някъде навън. Аз те питам дали си гладен, пък ти нали ме познаваш, хвалиш това, дето съм сготвила. Харесва ли ти сега това, дето ти готвя? А? Ти пак обичаш да говориш, обаче нали си мой, може да не говориш толкова много, няма да ти се разсърдя. Сега може да си по-такъв, не знам как точно да го кажа, по-амбициозен, по-сериозен, по-баща бих казала. Знам, че не е вярно, обаче ти ще ме разбереш. Много исках да си имаме дете. Нали не се сърдиш? Понякога дори съм толкова щастлива. Нали не се сърдиш?
К: Ето, налей си от млякото, всички знаят, че успокоява и на човек му се доспива. И на мене ми се пие, обаче ще си сипя после, сега не искам. Не се притеснявай от мене, знаеш, че съм добра жена, така че защо да се притесняваш? Преди толкова искаше да се разхождаме заедно, защото си падаше малко фукльо. Да не ми се обидиш сега, това го казвам, за да те разсмея. Нали знам колко обичаш да се смееш. Нали обичаш да се смееш? Значи искаше да ме извеждаш навън, за да се фукаш с мен пред приятелите си, нали те знам. Искаше да си кажат: ей каква фина мадама е забил тоя, ама аз нали те знам. Нали те знам. Искаш ли да пиеш малко мляко? Нали вече си баща, трябва да си по-сериозен, да слушаш какво те съветва жена ти. И остави сега тия глупости. Трябва да нахраня детето. Вече е толкова голямо.
К: Вече ми се струва, че детето съвсем не се побира в люлката. Главата му сякаш е пораснала и краката му са се удължили, обаче нали ми е толкова скъпо, нормално е да го виждам като че ли изглежда по-голямо. Това е, защото много го обичам. Нали си му баща, трябва и ти да го обичаш. Аз много добре знам колко го обичаш, ама ти си малко свит, не ти харесва винаги да си показваш чувствата. Ти си един много искрен човек. Нали затова станах майка на детето ти. Аз също много те обичам. Ти винаги си бил нещо повече от другите, затова толкова много те обичам, а и за нещо друго. Ти винаги си бил толкова нежен. Винаги си ме разбирал. Винаги си ме изслушвал. Винаги ще продължа да те обичам.
К: Какво ли правят старците оттатък? Дали детето не им пречи? Ох. Виждаш, че много се притеснявам да не ги раздразня нещо. Ти нали не се сърдиш за тези неща, дето ти ги говоря за старците? Те в действителност са страхотно добри хора, обаче са толкова противни, че не искам да ги виждам много често. Всеки път като ходя при тях направо ми се повдига. Като знам, че един ден и ние ще станем като тях. Не мога да спя, като си мисля за старостта. Не съм погрозняла, нали?
К: Виж го, малкото, струва ми се, че скоро ще иска да излезе от люлката, обаче по-добре да не е толкова скоро. Станала съм една чувствителна напоследък, всичко ще започне да ми се обърква. Иска ми се детето да порасне голямо, обаче, ако е възможно, аз да си остана такава хубава и млада, каквато съм сега, или каквато бях преди да ме срещнеш. Както и да е. Знаеш какво искам да кажа. Искам винаги да съм еднаква. Искам нашето дете да не е като другите. Искам да е нормално. Ти можеш ли да си спомниш онези години, когато си бил малък? Ще ми разкажеш ли нещо от онези години? Ще ми разкажеш ли? Искаш ли мляко? Моето малко момче, моето малко мъжле. Колко много те обичам, нали не се чувстваш неудобно? Спи ли ти се?
К: Снощи се опитах да вляза в стаята на старците, понеже дълго време не бях чувала да се тропа, нали ме знаеш каква съм. Винаги си мисля, че може нещо лошо да се е случило, харесва ми като си мисля подобни работи. Нали не те ядосвам? Защо пък да не си ги мисля, нали вече съм майка, аз разбирам колко е сложен този гаден живот. Слязох до стаята на старците и влязох и те си бяха там, седяха си на масата и си пиеха чай от излъскания чайник. И нищо. Излязох си. Направо щях да умра от срам. Ти не ги разбираш тези работи. Казах две думи и си тръгнах. Или може би нищо не казах. Ти никога не се притесняваш за другите, а нали вече си баща, имаш малко дете, трябва да мислиш повече за другите.
К: Преди никога не си лягахме толкова рано, обаче сега нали няма как, постоянно ми се спи, а и с тези старци оттатък. Нали няма да ми се сърдиш? Понякога се чудя дали не ги притесняваме нещо, обаче нали сме възрастни хора, трябва да ни разберат. Вече сме големи хора, нали стана баща, ти вече си голям. Преди като бяхме само двамата, беше друго. Сега те обичам дори повече, вярваш ли ми, че те обичам повече? Ти си баща на моето дете, това значи, че си мой мъж, че те обичам много повече. Ти трябва да ми вярваш така, както и аз ти вярвам. Нали не се притесняваш от старите? Освен това те вече са си легнали, лягай си и ти, аз идвам след малко. След малко. Сега няма да е добре да вдигаме много шум, уморена съм. Напоследък съм толкова уморена, нали не се сърдиш? Сърдиш ли се? Освен това вече си имаме нашето малко бебче и за сега то ни стига, обаче ти нали не искаш да ми причиниш отново онова, което тогава ми причини? Върви ти роди едно дете! Да не мислиш, че е толкова лесно? Върви питай майка си!
К: Ето! Детето се разрева! Аз съм виновна. Не. Ти си виновен, само ме караш да крещя! Виновни са старците, понеже винаги ни пречат да се държим като хората. Ще отида да успокоя детето. След малко ще отида, нали не се сърдиш? Нали още ме харесваш като преди? Вече съм майка, родих едно дете, вече имам повече опит от другите жени. Или поне от онези, дето не знаят как едно дете да си родят. Сега обаче ще го оставя да си поплаче, за да се поумори. Да може да спи дълбоко. Ох, нали не те дразни? Защо ме гледаш така? Да не съм се изцапала нещо? Не, ти си просто един грубиян, а аз толкова неща правя за тебе. Въобще не можеш да оцениш всичко, което правя за тебе. Не мога да те понасям понякога, през цялото време, когато си такъв. Ядосваш ме нарочно, обаче нали съм ти жена, трябва да търпя всичко. Нищо повече няма да търпя!
К: Ох. Не ми се обиждай. Защо детето не спира да плаче? Какво значи това? Искаш ли да ти го дам да го подържиш? Не искаш ли да подържиш своето дете? Или искаш да си лягаме вече? Защо само за това мислиш? Според тебе аз добра майка ли съм? Нищо не ми казвай! Мразя те! Мразя те!
/К. излиза. Детето продължава да реве./

Комарите

Казват, че в нашия квартал важните неща остават скрити. Не е ясно защо се получава точно така, обаче съм принуден и аз да постъпвам спрямо изискванията и често да не казвам истинските думи. Като че ли пък има нещо за криене. А може би мисля по този начин заради тревогите си. Или заради комарите. Изнервят ме от малък. Представи си, че мразиш паяци, но ги търпиш, защото още повече мразиш комари.

Разбира се, въобще не се интересуваш от тези неща: не си ми нито психолог, нито някакъв друг вид душеприказчик. Ще са ми нужни по-малко от пет минути. Ще ми послушаш приказките, ще заспя, а после ще ме оставиш с тях.

Ръцете ми могат силно да удрят шамари. Обикновено ги удрям сам на себе си, докато спя. По чаршафите има петна от кръвта ми, т.е. от комарите. По този начин съм прекъсвал много от любимите си сънища. След това, както се досещаш, нищо не е същото. Поне ставам малко по-доволен, защото съм успял да си върна за притеснението.

Добре дошли у нас през нощта.

Това е, защото живея близо до вода. Тя, както се вижда, е черна; из нея плуват хора. Снощи видях да преминава приятел, който не съм виждал от много години, но не бях сигурен дали точно е той, не че има кой знае какво значение. Всички те идват по течението като парцаливи кораби, носят се по каналите все надолу, оттичат се, а аз се опитвам да позная кой закъде е. Веднъж дори се осмелих да попитам един преминаващ.

В нашия квартал всички служим за храна. Когато ни откраднат от почивката, когато ни лишат от сън, ставаме гладни и раздразнителни от лепкавите постели, гледаме се продължително, почти без да продумваме преживяваме. Когато ни е ни да заспим, ни да станем за работа, въртим се из леглата кой както може. Затова в някои семейства се раждат много деца, т.е. много храна.

Нашите комари никой не ги яде, а в мътната вода отдавна риба не се въди. Нощем е толкова тихо. От време на време чуваме да препуска по улиците мургав кон, на него качен исполински конник, целия облечен в желязо. От ноздрите му излиза пара, в ръцете си държи мухобойка.

Питам се, когато един ден изгрее слънцето, как ще обясним откъде са се взели всичките мръсни петна по стените. Затова отгоре слагам картини - да скрия истината.

Изселникът

Вечерта е толкова неделно спокойна. Неделната вечер, както казват, е изпълнена със скука. Градът немарливо си е разпръснал слугите и няма кой да се отзове на онези трептения, които правят този последен ден от седмицата смислен. Аз пак си почивам и толкоз. Какво пък, в неделя не трябва да се върши абсолютно нищо.

На къщата срещу нас отново са отворени вратите: изнасят завита през глава поредната баба или дядо. Рутинно търчат сивкави лели. Трябва да се тръгва. В колата марка “Opel” се качват по петима, за да им е уютно.

Старческият дом закрива шареното небе отсреща. В сянката му хубаво и дълго може да се дреме. Малко по-нататък е фурната. От отворените й прозорци нощем се изсипва жълта светлина. Мирише на топло. Усещаш приятната миризма да се разнася по прашната улица – до късната утрин вече са я разпродали на парче.

По права линия, между двете места, се намира стаята ми. Както ми се струва, от прозореца ми постоянно се носи музика, която кара бялото тесто да набъбне по-бързо, а старческата плът да утихне в спокойствие. Дано някого съм направил малко по-щастлив. Седя отгоре изплезен и гледам хлебарите и медицинските сестри в белите им престилки. Всичко е завършено и почти съвършено. Случва се от небето да вали перушината на човекоподобни птици, които патрулират из квартала. Напролет силно мирише на липа.

Мога на пръсти да преброя всичките гости, прекрачвали прага ми. За теб съм оставил двете си ръце, защото знам, че ни чака дълъг път, щом отново се срещнем.