Паметник

В покрайнините на градината,
която няма да успея да пребродя
ела отвън
започва кашкава погнуса
да се не види пуста нищета,
да видим има ли и там поне следа
от пустата ми младост,
че сам се губих доста,
доста губих
от нищото, което притежавам
и пак за теб се сещам.

Ти беше винаги до мен
и пак не можех да те стигна,

не вярвам ни на дума,
на тебе никак не ти вярвам,
най-скъпия човек за мен,
най-верния приятел.

Без глас остават враните,
чернее грозното небе от крясъка,
че стягат се за път,
настава време да си ходят
гладни.

Да бъдеш сам,
да си прибран
на топло меко зиме
как исках аз,
помни ме.