Президент

Отчаян от победата си на президентските избори, реших да замина със секретарката си на работно посещение в Кувейт. Самолетът ми плавно набра скорост и се отправи в небесна посока. Отгоре видях две кучета, които през пръсти осъществяваха любовчийски актове. "Как ще си изкараме в Кувейт..." Помислих отново за дължината на роклята на секретарката си и реших да я попитам в кой бутик е успяла да похарчи полугодишната си работна заплата. Неочаквано, с дълбок басов мъжки глас тя...

Парцалът, който бяха затъкнали в устата ми, изпускаше силен химически аромат. Гласовете в кабината не ставаха по-ясни. Явно бяха завряли и нещо в ушите ми. Отворих едното си око и забелязах небръснатите крака на секретарката си, които заплашително се поклащаха в моя посока. Загубен съм, започнах да си мисля колкото се може по-тихо...
- Не трябваше да напояваш парцала с хлороформ и да му го натикваш в устата. Беше достатъчно само да му покриеш носа! - пред мен изникна загадъчен терорист от източен произход, който неизвестно защо опипваше възмъжалата ми секретарка. - Този хлороформ е разработен от руските тайни служби и капка от него е достатъчна да приспи човек за двадесет и четири часа. А този тъпак спа две седмици!
От ужас се опитах да...

Размахах брадата си и тя рязко се закачи на белезниците, които тези чудовища бяха поставили на ръцете ми докато съм спал. Космите с метална здравост се вплетоха в халките и ми причиниха непоносима болка в името на свободата. Задърпах здраво, чу се металическо пращене и от устата изхвърчаха чисто новите ми ченета унгарско производство, удариха се в заключената врата и я огънаха леко навътре. Секретарката явно безчинстваше с онзи изнежен терористичен началник, който, сигурен съм, много обичаше да се прави на умен. Както и да е, силният звук явно ги стресна. Чу се зареждане на калашник, кратки гърмежи и две дупки зейнаха в огнеупорната ламарина. През тях започнаха да ме гледат две съблазнителни очи...

Истината, както съм чувал, може да се разбере само като я гледаш през малка дупчица; когато се шири пред очите ти лесно можеш да не й обърнеш внимание. Докато си мислих това, от другата страна на вратата се чуха още изстрели, по ламарината се появиха още поне половин дузина дупки, през които започнаха да ме зяпат любопитни очи, повечето от които сънено се притваряха. Опитах се да извикам за помощ, но без унгарските си ченета заквичах горе-долу неразбираемо. Язък, казах си, и се опитах да примъкна носа си до все още напоения с хлороформ парцал, за да се самоприспя. Сладката отрова обаче инатливо не действаше. Едно око изведнъж ми намигна и...

В този момент вратата рязко се откачи от пантите и в просторния ми президентски кабинет нахлу инженерен екип в мръснобели престилки. Кой от тях държеше в ръце дрелка, кой фазомер - трудно ми беше да определя с президентската си обща култура коя част за какво се използваше. "С тези подсмисли до никъде няма да я докараме," опитах се да кажа на един от инженерите, но той премерено замахна и продължително ме нокаутира с крака на пода в бъбреците и около носа. И тогава разбрах истината.


















снимки: Лазар Лютаков

Паметник

В покрайнините на градината,
която няма да успея да пребродя
ела отвън
започва кашкава погнуса
да се не види пуста нищета,
да видим има ли и там поне следа
от пустата ми младост,
че сам се губих доста,
доста губих
от нищото, което притежавам
и пак за теб се сещам.

Ти беше винаги до мен
и пак не можех да те стигна,

не вярвам ни на дума,
на тебе никак не ти вярвам,
най-скъпия човек за мен,
най-верния приятел.

Без глас остават враните,
чернее грозното небе от крясъка,
че стягат се за път,
настава време да си ходят
гладни.

Да бъдеш сам,
да си прибран
на топло меко зиме
как исках аз,
помни ме.

Одисей

Багерът, който копае рова зад къщата ни, ломоти тихо приспивно. Кварталът наистина се променя с часове. Детските крясъци, идващи от двора на църквата, от ден на ден стават все по-дрезгави. Яйцата в хладилника се излюпиха и сега в кухнята ядат пилешко. Дървоядите ще замлъкнат: ще са оглозгали до шушка тясното ми легло. На водата ще й писне да замръзва и завира, пръстта ще се спече и ще стане на пясък. Скоро онази малка Гретичка от Младост I ще се разхожда с трите си дъщери по отеснелите улици, а ние ще се въртим в отпуснатите си старчески кожи, без да можем да си спомним откъде ги познаваме.
Ето: лесно е да се пишат писма.

И още по-лесно е да се четат. За да не забравя да го кажа по-късно, да призная няколко неща още сега: никога не съм можел да си те представя като стара. Всъщност такова писмо би могло съвсем да отрови безумните ни старини. На тази възраст човек трудно може да прецени дали е с всичкия си, мен дори ме е страх да не кихна, когато ходя да се облекча, за да не падне ченето ми в тоалетната чиния. Дали защото имаме общо минало, заради все още веселия ни характер ли, не е ясно, но досега все сме успявали да споделим странния си хаос.

Така че е лесно да се пишат писма. Все още си спомням колко смешно ни беше, когато научих каква е съдбата на приятелите ми. Големи, здрави, волни мъже, които не се спират пред нищо, за да постигнат целта си. И ти им показа същността им. Остави ги да пасат изхвърлените от прибоя водорасли, да се скитат из поляните на твоя остров, докато не ги улови някой от слугите ти. Така им се пада, мислех си, и още не мога да не призная, че имаш изтънчено чувство за хумор.

Лесно е да се напише, но не знам защо не постъпи по същия начин и с мен. Може би историите ми те бяха впечатлили, или пък измъченият ми вид. От дългото странстване бях измършавял като улично псе, а слабостта особено се харесва на жените. Мислеше, че мога да остана при теб за цял живот и предвижданията ти почти се сбъднаха. Казвам почти, защото никога не си могла напълно да властваш над мен. Аз имах своите битки и слава, имах малкото театър в свободното време, имах богатство, с което малко мъже могат да се похвалят. За мене писаха много поети, историите ми послужиха за забава във всичките владетелски дворове, на поколения ученици служих за пример. За тебе научиха покрай моите патила – нарицателно за изкусителка; мимолетно, но много опасно удоволствие. Учителите обичат крайните определения, така че от тяхно име те моля да им простиш, все пак светът, в който живеят, е много по-голям от нашия остров.
Ти може би ми роди деца, но тяхното име е непознато за Историята. Радвам се за тях, защото в моята сянка трудно се живее.

Всичко е толкова лесно да бъде написано. Непоносимо свободно се изливат тези думи върху листа, все едно че ги пиша само за себе си. Не чу ли? От екипажа ми пак някой изпсува. Писна аларма и прекъсна съненото хълцотене на кварталните птички. Сега съм си почти като у Дома. В продължение на толкова години се разхождах по сухия пясък на убежището ни. Миговете, прекарани тук, бяха щастливо време – раните ми зарастнаха, престанах да се събуждам нощем, разтреперан от спомена и кошмарите. Дори имам собствена градина, която съм засадил с двете си ръце. Ти като че ли ми дари най-голямото блаженство, което може да получи един мъж. В зло и добро прекарахме дните си, повече няма какво се желае.

Ето, виждаш, лесно е да се пишат писма. Особено когато има толкова неща да си спомняме. И отново почукаха на вратата ми: чудят се какво толкова може да прави капитанът им – сам, затворил се в прашната си барака. Отвън вече ме чака луксозният ми сал, построен с помощта на нашите поданици и може би нашите деца. Запасил съм се с достатъчно вода и осолено месо (генетично обогатено от наследниците на моя екипаж), ще вземем и няколко от прислужниците ти. Ще опънем пясъчните си въжета, ще се надуят седефените ни платна, ще плисне бистрото море по мраморната кърма на тримачтовия ни кораб и ще отплаваме към непокътнатите заливи на забравената ни родина.

Недей да бързаш. Недей да гледаш повече празничните си премени, наядени от молците. Няма вече смисъл да поръчваш на плетачките нови дантели.
В кухнята изядоха пилето, а Гретичка с трите си деца заспива пред телевизора, положила сбръчкани уморени ръце върху мазна престилка. От двора на църквата пак цвърчат подлудели хлапета. Дървоядите разпериха пеперудените си криле и отлетяха. Уморена, водата плиска по стените на древната мивка и се оттича завинаги към морето ми. Само багерът копае пак, рови, само за нас раздира земята.