Изселникът

Вечерта е толкова неделно спокойна. Неделната вечер, както казват, е изпълнена със скука. Градът немарливо си е разпръснал слугите и няма кой да се отзове на онези трептения, които правят този последен ден от седмицата смислен. Аз пак си почивам и толкоз. Какво пък, в неделя не трябва да се върши абсолютно нищо.

На къщата срещу нас отново са отворени вратите: изнасят завита през глава поредната баба или дядо. Рутинно търчат сивкави лели. Трябва да се тръгва. В колата марка “Opel” се качват по петима, за да им е уютно.

Старческият дом закрива шареното небе отсреща. В сянката му хубаво и дълго може да се дреме. Малко по-нататък е фурната. От отворените й прозорци нощем се изсипва жълта светлина. Мирише на топло. Усещаш приятната миризма да се разнася по прашната улица – до късната утрин вече са я разпродали на парче.

По права линия, между двете места, се намира стаята ми. Както ми се струва, от прозореца ми постоянно се носи музика, която кара бялото тесто да набъбне по-бързо, а старческата плът да утихне в спокойствие. Дано някого съм направил малко по-щастлив. Седя отгоре изплезен и гледам хлебарите и медицинските сестри в белите им престилки. Всичко е завършено и почти съвършено. Случва се от небето да вали перушината на човекоподобни птици, които патрулират из квартала. Напролет силно мирише на липа.

Мога на пръсти да преброя всичките гости, прекрачвали прага ми. За теб съм оставил двете си ръце, защото знам, че ни чака дълъг път, щом отново се срещнем.