Накратко казано, цялата ми лична история започна с любопитното за онова далечно време откритие, че всичко в този живот се свежда до езика. Разбрах го отдавна, след като изпробвах въздействието на десетина гръцки псувни, прочетени в уж детска книжка на Джералд Даръл, върху случайно попаднал ми пределно по-възрастен човек от нашата улица. Временно като че ли щяха да ми окапят ушите. Наложи се да понеса и допълнителния терор на баба ми и дядо ми, чийто приятел съм бил по някакъв начин нагрубил. Неочакваната злоба, дошла в отговор на желанието ми да проверя как работят тези механизми, ме затвори в стаята на сестра ми и започнах да прекарвам часове в четене на приказки и слушане на плочи. Телевизията както винаги излъчваше предимно мъртви образи; за да не стана като тях, спрях да им обръщам внимание. Защо обаче пиша тези неща – заради самите думи, което означава заради всичко.
Човешката ми природа е изключително непоследователна и по тази причина възприемам прилагането на всяка система като насилие спрямо мен – принудата да се учат ненужни нови неща, чиято полза е единствено и само практическа. Наложи се да проумея степента, в която мога да се отърва от тази агресия и да живея спокойно: започнах да редувам щастливото безпаричие с периоди на мазохистично изкарване на пари. Пироните се забиват с чук, а не с киноапарат, но сигурно на милиард пирони все има един, забит с киноапарат. Интересен пирон при всички случаи и то не защото е уникален с начина си на забиване, а защото принадлежи на друга система. Така и с начините на препитание – трябва да забиеш милиард пирони с чук, за да можеш да си позволиш да забиеш един с киноапарат. Имайки пред вид ограниченото ни време, налага се много бързо да си служим с чука, за да се сдобием с усещане за комфорт и въздадена справедливост. Лично правосъдие, наложено с тежък твърд предмет – разбира се, говоря за езика.
Нищо, свързано с думите, не може да бъде особено болезнено, защото езикът е нематериален, а в този смисъл и превъзхождащ по благородство останалите наказателни средства. Не е страшно и неговото отсъствие – мълчанието поражда безстрастна тишина, така че е все едно дали ще се говори или не. Оттук нататък ми се иска повече за думите да не говоря.
Казано накратко, съмнявам се в достоверността на личната си история, както понякога работодателят се съмнява в автобиографията ми, когато я чете. Пустото му бъдеще. Остана само то. И думите.
No comments:
Post a Comment