Tuesday, July 13, 2010

КАШЛИЦАТА





Снимки: Лазар Лютаков


Не отскоро изпитвам удоволствие да я гледам дълбоко спяща, завита с шареното ми червеникаво одеало. По-често обаче се случва тя да гледа мен. Когато се събужда нощем, забравя, че е трудно да ме накара да проговоря веднага и започва да ми задава въпроси: като че ли вече би трябвало да знае всичко, но винаги има още малко за изтръгване. Очаква да й обърна внимание. Усещам я, че мълчаливо отпива нещо от мен и без да говоря, едва успявам да я накарам отново да заспи.

Пусни едно животно в гората и то ще беснее, ще яде други животни и ще заякне; пусни рибата в реката и тя ще яде други риби, ще стане по-мощна. Остави един човек сам и той със сигурност ще извърши нещо безобразно. Затова от къщи не излизам без нея, моята приятелка, любовница, с която приятно прекарвам времето си: кашлицата. От нея винаги остава следа, защото е част от тялото ми. Егоистична, самоизтъкваща се, неповторима и пристрастена, случайно е задрямала. Никакъв проблем. Да спи.

Ясно е вече, че пиша под нейна диктовка. Какво пък, двадесет и осми октомври е, четвъртък, време за вършене на нищо – това и правя. На улицата нищо ново. Отново казвам – нищо. Време е за акция.

Включих алармата, заключих трите ключалки на апартамента си, както и тази на входната врата от метал и отново изскочих навън. Тъмночервените ми ботуши правят строги полукрачки върху асфалта, който внимателно следя няколкостотин метра и после забравям къде отивам, защото тя започва да напомня за себе си и намеренията си. Отново ритмичните телодвижения изхвърлят тялото ми към някакъв възможен край, който съм любопитен да предвидя, гърлено да озвуча откритието си и да отстрелям каквото там се намери с части от себе си.

Днес в никакъв случай не е двадесет и осми октомври, четвъртък. Трябва да е друг ден. Ботушите, да, ботушите са гумени, червеникави, високи почти до коляното, винаги избърсани с мокра кърпа, излъскани. В този град се носят такива и се говори спокойно и възпитано за възвишени неща. Без да се обръща внимание на калта и смрадта. Свободата на мисълта се обсъжда в движение, докато работим за прехраната. Случват се предимно хубави неща. И повече трябва да се чисти. Това и правя: чистя. Освен, че кашлям колко се може по-интимно, все още имам вяра в бъдещето, което веднъж вече дори видях. В момента, когато разбрах, че на всички се случва едно и също, изпитах огромната скука на съществуването. И странно, прииска ми се да изляза навън и да вървя. Понесе ме вятъра, който приятелски огласявах. От сътресенията, от ударите на ботушите по твърдата земя, от алвеолите ми, от фабричната ми подметка се изронват частици – все нещо оставям след себе си.

Всичко ще се повтори, кашлицата пак ще ме дере, докато преминавам през местата – любимите и другите. По Прага подхвърлям на хората деформирани звуци, докато се опитвам да прибягам през тях; по Мадрид стискам зъби, за да не прекъсна чуждестранните им занимания. Прага и Мадрид, разбира се, са имена на булеварди. На реалните места никога не съм бил, вероятно вече и няма да успея да стигна. На нас с нея ни е невъзможно да пътуваме. А нея пак ще се опитвам да възпра да върши безобразията си, но няма как, като е с толкова барутен характер.

По маршрутите до нас почти преставам да мисля, за да не вдигам прекалено шум. Когато мисля, аз говоря. Говоря силно и мисля бързо.

Животното пак ще беснее в гората, рибата във водата пак ще става по-мощна, а довечера аз пак ще бъда с нея сам. После ще съм много по-човечен. Тя временно ще ме въздигне докъдето може, после падам. Като че ли в дълбока мрачна вода.

Не мога да плувам поради липса на упоритост от самото начало на времето, от къпането в околоплодното черно море на незапаметеното детство. Родих се, като че насила се родих, и ме натисна гравитацията, земята непреодолимо ме придърпа надолу към себе си. Първото насилие, извършено спрямо мен. Веднага след това дойде студа, перманентното неудобство на дрехите, миризмите, глада, сутрините. Якичката на ризата започна да причинява неудобство. Спомените не бяха толкова интересни.

Може да съм на три години, може и да съм на тридесет и пак да имам същото това топло и леко самотно усещане, което тя винаги оставя у мен след като ме омаломощи, избесняла в прекомерната ни близост. Осмислям времето си в изчисляването на миговете, прекарани без нея. Спокойна разходка по циферблата. Назад, ще трябва да се завърна отново назад и затова оставям следи, по които да се ориентирам. Един самодостатъчен Хензел пръска трохи из гората.

Седя си сам и върша безобразия. И най-вече мълча и я слушам. Остана ми само тя, защото от себе си отдавна отвикнах.

No comments: