КАШЛИЦАТА

Снимки: Лазар Лютаков

Не отскоро изпитвам удоволствие да я гледам дълбоко спяща, завита с шареното ми червеникаво одеало. По-често обаче се случва тя да гледа мен. Когато се събужда нощем, забравя, че е трудно да ме накара да проговоря веднага и започва да ми задава въпроси: като че ли вече би трябвало да знае всичко, но винаги има още малко за изтръгване. Очаква да й обърна внимание. Усещам я, че мълчаливо отпива нещо от мен и без да говоря, едва успявам да я накарам отново да заспи.

Пусни едно животно в гората и то ще беснее, ще яде други животни и ще заякне; пусни рибата в реката и тя ще яде други риби, ще стане по-мощна. Остави един човек сам и той със сигурност ще извърши нещо безобразно. Затова от къщи не излизам без нея, моята приятелка, любовница, с която приятно прекарвам времето си: кашлицата. От нея винаги остава следа, защото е част от тялото ми. Егоистична, самоизтъкваща се, неповторима и пристрастена, случайно е задрямала. Никакъв проблем. Да спи.

Ясно е вече, че пиша под нейна диктовка. Какво пък, двадесет и осми октомври е, четвъртък, време за вършене на нищо – това и правя. На улицата нищо ново. Отново казвам – нищо. Време е за акция.

Включих алармата, заключих трите ключалки на апартамента си, както и тази на входната врата от метал и отново изскочих навън. Тъмночервените ми ботуши правят строги полукрачки върху асфалта, който внимателно следя няколкостотин метра и после забравям къде отивам, защото тя започва да напомня за себе си и намеренията си. Отново ритмичните телодвижения изхвърлят тялото ми към някакъв възможен край, който съм любопитен да предвидя, гърлено да озвуча откритието си и да отстрелям каквото там се намери с части от себе си.

Днес в никакъв случай не е двадесет и осми октомври, четвъртък. Трябва да е друг ден. Ботушите, да, ботушите са гумени, червеникави, високи почти до коляното, винаги избърсани с мокра кърпа, излъскани. В този град се носят такива и се говори спокойно и възпитано за възвишени неща. Без да се обръща внимание на калта и смрадта. Свободата на мисълта се обсъжда в движение, докато работим за прехраната. Случват се предимно хубави неща. И повече трябва да се чисти. Това и правя: чистя. Освен, че кашлям колко се може по-интимно, все още имам вяра в бъдещето, което веднъж вече дори видях. В момента, когато разбрах, че на всички се случва едно и също, изпитах огромната скука на съществуването. И странно, прииска ми се да изляза навън и да вървя. Понесе ме вятъра, който приятелски огласявах. От сътресенията, от ударите на ботушите по твърдата земя, от алвеолите ми, от фабричната ми подметка се изронват частици – все нещо оставям след себе си.

Всичко ще се повтори, кашлицата пак ще ме дере, докато преминавам през местата – любимите и другите. По Прага подхвърлям на хората деформирани звуци, докато се опитвам да прибягам през тях; по Мадрид стискам зъби, за да не прекъсна чуждестранните им занимания. Прага и Мадрид, разбира се, са имена на булеварди. На реалните места никога не съм бил, вероятно вече и няма да успея да стигна. На нас с нея ни е невъзможно да пътуваме. А нея пак ще се опитвам да възпра да върши безобразията си, но няма как, като е с толкова барутен характер.

По маршрутите до нас почти преставам да мисля, за да не вдигам прекалено шум. Когато мисля, аз говоря. Говоря силно и мисля бързо.

Животното пак ще беснее в гората, рибата във водата пак ще става по-мощна, а довечера аз пак ще бъда с нея сам. После ще съм много по-човечен. Тя временно ще ме въздигне докъдето може, после падам. Като че ли в дълбока мрачна вода.

Не мога да плувам поради липса на упоритост от самото начало на времето, от къпането в околоплодното черно море на незапаметеното детство. Родих се, като че насила се родих, и ме натисна гравитацията, земята непреодолимо ме придърпа надолу към себе си. Първото насилие, извършено спрямо мен. Веднага след това дойде студа, перманентното неудобство на дрехите, миризмите, глада, сутрините. Якичката на ризата започна да причинява неудобство. Спомените не бяха толкова интересни.

Може да съм на три години, може и да съм на тридесет и пак да имам същото това топло и леко самотно усещане, което тя винаги оставя у мен след като ме омаломощи, избесняла в прекомерната ни близост. Осмислям времето си в изчисляването на миговете, прекарани без нея. Спокойна разходка по циферблата. Назад, ще трябва да се завърна отново назад и затова оставям следи, по които да се ориентирам. Един самодостатъчен Хензел пръска трохи из гората.

Седя си сам и върша безобразия. И най-вече мълча и я слушам. Остана ми само тя, защото от себе си отдавна отвикнах.

БЕЛЕЖКИТЕ НА ЕДИН БЪДЕЩ ТОТОМИЛИОНЕР

Привет, хубавице! Може да не ме познаваш добре, никога да не си срещала човек като мен досега, но забрави за външния ми вид и слушай внимателно каквото имам да ти кажа.

Преди време сумата, насъбрала се в трето теглене от държавната лотария надхвърли 147 млн. евро. У много хора внушението, което това изумително голямо число оказва върху психиката, започна да взима надмощие над всичко останало. Пред тотопунктовете за кратко време се образуваха опашки, играчите изнервено се споглеждат един друг, обладани от подозрения. Има случаи, в които един отчаян участник с престъпни намерения преписва числата на друг, за да ги подаде в приемателния пункт. Възцари се атмосфера на напрегнато очакване. Ритуалното теглене на тиража предизвиква във всички тревожни тръпки. Този социален феномен е изпробване на индивидуалните способности да се фантазира “на широко”, без счетоводство. Също и аз редовно се оставям да бъда завладян от благородната масова психоза на тотото. Това, което ме различава от останалите обаче, е непоклатимата ми увереност, че спечелилият голямата сума ще съм единствено аз. 

Ето, докато ти говоря тези неща, от ъгъла ме наблюдава домашната котка с абсолютно разбиране на блаженото ми състояние и за предстоящия ми щастлив живот. По-късно ще изпия дневната й доза валериан, няма да въздишам повече и ще се опитам да овладея нетърпението си. Имам належаща необходимост да разчистя жилището си, за да го подготвя за промяната, която ще настъпи след спечелването на голямата сума пари. Ще проверя дали котките в хода на милиони години еволюция са се научили да летят. 

Искам да споделя с теб и други планове, така че ела по-близо, за да ме чуваш по-добре. На мене никога не ми е трудно, трудно ти е на теб: положението ти на слушател предполага особено обвързване на съществуването ти с моето - попадаш в капан, но едва ли ще ти направя лоша услуга като те привлека да изслушаш тази словесна мътилка, а после дай да пием по едно вино. И ти започваш да мислиш като мен, така че предлагам да бъдем като вода, разтворена във водата.

Ако ти стана скучен, можеш да ми се хвърлиш на врата и да ме нацеуваш, за да ме прекъснеш, нямам нищо против. 

В разговор с моите страхотно извисени, културни, богати, прилежни, добре подстригани и облечени чистичко приятели стигнахме до идеята, че в настоящия момент е разумно да се занимаваме с изкуството на “тоталната естественост”, когато се събираме да цъкаме ракийки. Това понятие не е достатъчно изяснено, така че нека се опитам да го конкретизирам. Става дума за търсене на такива форми, които да отразяват непосредствено заобикалящото ни по колкото се може по-конкретен начин, но без да се предизвиква отегчение. Едно от следствията е, че художествен текст може да погълне всякакви привидно чужди му езикови масиви и това да не накърни по никакъв начин неговата фикционалност. На всичкото отгоре тук, в това лично езиково пространство мога да кажа каквото си поискам и сигурно ще го направя.

Там няма никаква котка, по дяволите, нямам домашен любимец.

Нека не преекспонираме. Отсреща Витоша е тъй загадъчно небрежна. 

Сутринта погледнах през прозореца и ми се стори, че отвън прелетя някакво горящо врабче. После, като пообмислих нещата, го напсувах на майка. После пак го напсувах от любов към мръсните приказки.

Тръгнали сме с тебе двамата към ядрото на този кратък езиков куфраж – този текст не е фикция! Всичко, казано тук, е истина и ще се случи съвсем скоро! В началото ти казах, че не въздишам вече. Налага се сам замечтано да опровергая неистинността на своето твърдение: аз въздишам тревожно, защото при мисълта за бляскавото бъдеще, което ми предстои, завиждам сам на себе си и хитро потривам ръце. И тебе ще впишем някъде там, неизбежно е.

Изчакай, историята наистина се налага да продължи. Въпреки вече зададеното първоначално заглавие смятам, че е необходимо да употребя правото си да го заменя с “Бележките на един тотомилионер”. Скоро тази трансформация ще е правомерна. Утре отново има теглене на тиража.

А времето напредва. От няколко часа обикалям около дома ти и се чудя дали да не спукам и четирите гуми на колата ти, за да усъвършенствам диалога между нас. Колко милиона е най-разумно да се теглят в брой и колко много непозволени и неблагоприлични неща върша от самота.

ОТЧАЯНИЕТО (гатанка)

Канапето пак (уморено) просъсква под тежестта. Времето безсъзнателно тече. От цигарата се отделя с отегчение дим. Погледът опипващо се плъзга по предметите, всички до един негово притежание. Във въздуха мътнеят прокисващите остатъци от предишни разговори, трохите по масата приятно убождат разлялата се върху кухненската покривка брадясала кожа. По чашите белеят отдавнашни следи от лепкави пръсти. Звуковете свършват в събота, меджу два и четири часа следобед. Омазнените мебели охладняват постепено и се покриват с телесната му влага. Отмито е останалото от снощната вечеря неразположение, възможно е отново да си сипем по една. Долната земя, която се вижда от тясната тераса,  привлича. Безсилните стъпки из празния хол са недоловими, главата се заплита в прострените в кухнята потници и беложълти гащи. Преките пътища към нощта са толкова удобни. Мобилизира спешно кашкавата плът, разбягала се по дивана. Лежи и мига залепен за предпоследното удобно място. Оттук-оттам надзърта мрак, а вятърът разхвърля космите на котката беглец. 
Разглежда старите писма и си препрочита бележките (кафе, ракия, тоалетна хартия, сапун, домати, сирене и лук). Прибавя нови мръсни чаши към старите. Сепва се от подозрението, че въпросите, които задава на етеричните си двойници, са твърде наивни и е невъзможно да им се отовори, без да се знае всичко. Тогава за кратко изпитва желание да стане и да излезе навън, да се срещне с хората, но тях отдавна ги нямаше, поне вече не знае как да стигне до тях. Отдолу – празнична манифестация. Отстранява се от острия ръб на перваза и внимателно полага все по-меките си части върху канапето. Доспива му се. 

„Далече от къщи съм. Ти разбираш тези неща. Разбираш ме напълно. Поне така съм мислил досега. Не ми е неприятно това, че ме разбираш. Това е една от причините да ти говоря. Отношението ти към мен ме съсипва. Знаеш това. Продължавай да бъдеш такава. Правиш ми услуга.”

На улицата долу мърляви хлапета се ровят из боклука и пискат злостно с подрезгавяли гласове. От тъмното долита лай и се разива из запустялото пространство. Не му се ходи там, не му се спи, не следва нищо.

Четвъртък, 30-ти. Посред нощ. Не се звъни. Това само по себе си е самото събитие.
Петък, 31-ви. Отново нищо.
Събота, 1-ви. Нищо.
Неделя. Нищо.
Понеделник. Нищо. 
Вторник. Нищо. 
Сряда. Нищо. 
Четвъртък. Нищо. 
Петък.
Вторник.
Неделя.
Нищо. 
Стопанинът замина за А.

Президент

Отчаян от победата си на президентските избори, реших да замина със секретарката си на работно посещение в Кувейт. Самолетът ми плавно набра скорост и се отправи в небесна посока. Отгоре видях две кучета, които през пръсти осъществяваха любовчийски актове. "Как ще си изкараме в Кувейт..." Помислих отново за дължината на роклята на секретарката си и реших да я попитам в кой бутик е успяла да похарчи полугодишната си работна заплата. Неочаквано, с дълбок басов мъжки глас тя...

Парцалът, който бяха затъкнали в устата ми, изпускаше силен химически аромат. Гласовете в кабината не ставаха по-ясни. Явно бяха завряли и нещо в ушите ми. Отворих едното си око и забелязах небръснатите крака на секретарката си, които заплашително се поклащаха в моя посока. Загубен съм, започнах да си мисля колкото се може по-тихо...
- Не трябваше да напояваш парцала с хлороформ и да му го натикваш в устата. Беше достатъчно само да му покриеш носа! - пред мен изникна загадъчен терорист от източен произход, който неизвестно защо опипваше възмъжалата ми секретарка. - Този хлороформ е разработен от руските тайни служби и капка от него е достатъчна да приспи човек за двадесет и четири часа. А този тъпак спа две седмици!
От ужас се опитах да...

Размахах брадата си и тя рязко се закачи на белезниците, които тези чудовища бяха поставили на ръцете ми докато съм спал. Космите с метална здравост се вплетоха в халките и ми причиниха непоносима болка в името на свободата. Задърпах здраво, чу се металическо пращене и от устата изхвърчаха чисто новите ми ченета унгарско производство, удариха се в заключената врата и я огънаха леко навътре. Секретарката явно безчинстваше с онзи изнежен терористичен началник, който, сигурен съм, много обичаше да се прави на умен. Както и да е, силният звук явно ги стресна. Чу се зареждане на калашник, кратки гърмежи и две дупки зейнаха в огнеупорната ламарина. През тях започнаха да ме гледат две съблазнителни очи...

Истината, както съм чувал, може да се разбере само като я гледаш през малка дупчица; когато се шири пред очите ти лесно можеш да не й обърнеш внимание. Докато си мислих това, от другата страна на вратата се чуха още изстрели, по ламарината се появиха още поне половин дузина дупки, през които започнаха да ме зяпат любопитни очи, повечето от които сънено се притваряха. Опитах се да извикам за помощ, но без унгарските си ченета заквичах горе-долу неразбираемо. Язък, казах си, и се опитах да примъкна носа си до все още напоения с хлороформ парцал, за да се самоприспя. Сладката отрова обаче инатливо не действаше. Едно око изведнъж ми намигна и...

В този момент вратата рязко се откачи от пантите и в просторния ми президентски кабинет нахлу инженерен екип в мръснобели престилки. Кой от тях държеше в ръце дрелка, кой фазомер - трудно ми беше да определя с президентската си обща култура коя част за какво се използваше. "С тези подсмисли до никъде няма да я докараме," опитах се да кажа на един от инженерите, но той премерено замахна и продължително ме нокаутира с крака на пода в бъбреците и около носа. И тогава разбрах истината.


















снимки: Лазар Лютаков

Паметник

В покрайнините на градината,
която няма да успея да пребродя
ела отвън
започва кашкава погнуса
да се не види пуста нищета,
да видим има ли и там поне следа
от пустата ми младост,
че сам се губих доста,
доста губих
от нищото, което притежавам
и пак за теб се сещам.

Ти беше винаги до мен
и пак не можех да те стигна,

не вярвам ни на дума,
на тебе никак не ти вярвам,
най-скъпия човек за мен,
най-верния приятел.

Без глас остават враните,
чернее грозното небе от крясъка,
че стягат се за път,
настава време да си ходят
гладни.

Да бъдеш сам,
да си прибран
на топло меко зиме
как исках аз,
помни ме.

Одисей

Багерът, който копае рова зад къщата ни, ломоти тихо приспивно. Кварталът наистина се променя с часове. Детските крясъци, идващи от двора на църквата, от ден на ден стават все по-дрезгави. Яйцата в хладилника се излюпиха и сега в кухнята ядат пилешко. Дървоядите ще замлъкнат: ще са оглозгали до шушка тясното ми легло. На водата ще й писне да замръзва и завира, пръстта ще се спече и ще стане на пясък. Скоро онази малка Гретичка от Младост I ще се разхожда с трите си дъщери по отеснелите улици, а ние ще се въртим в отпуснатите си старчески кожи, без да можем да си спомним откъде ги познаваме.
Ето: лесно е да се пишат писма.

И още по-лесно е да се четат. За да не забравя да го кажа по-късно, да призная няколко неща още сега: никога не съм можел да си те представя като стара. Всъщност такова писмо би могло съвсем да отрови безумните ни старини. На тази възраст човек трудно може да прецени дали е с всичкия си, мен дори ме е страх да не кихна, когато ходя да се облекча, за да не падне ченето ми в тоалетната чиния. Дали защото имаме общо минало, заради все още веселия ни характер ли, не е ясно, но досега все сме успявали да споделим странния си хаос.

Така че е лесно да се пишат писма. Все още си спомням колко смешно ни беше, когато научих каква е съдбата на приятелите ми. Големи, здрави, волни мъже, които не се спират пред нищо, за да постигнат целта си. И ти им показа същността им. Остави ги да пасат изхвърлените от прибоя водорасли, да се скитат из поляните на твоя остров, докато не ги улови някой от слугите ти. Така им се пада, мислех си, и още не мога да не призная, че имаш изтънчено чувство за хумор.

Лесно е да се напише, но не знам защо не постъпи по същия начин и с мен. Може би историите ми те бяха впечатлили, или пък измъченият ми вид. От дългото странстване бях измършавял като улично псе, а слабостта особено се харесва на жените. Мислеше, че мога да остана при теб за цял живот и предвижданията ти почти се сбъднаха. Казвам почти, защото никога не си могла напълно да властваш над мен. Аз имах своите битки и слава, имах малкото театър в свободното време, имах богатство, с което малко мъже могат да се похвалят. За мене писаха много поети, историите ми послужиха за забава във всичките владетелски дворове, на поколения ученици служих за пример. За тебе научиха покрай моите патила – нарицателно за изкусителка; мимолетно, но много опасно удоволствие. Учителите обичат крайните определения, така че от тяхно име те моля да им простиш, все пак светът, в който живеят, е много по-голям от нашия остров.
Ти може би ми роди деца, но тяхното име е непознато за Историята. Радвам се за тях, защото в моята сянка трудно се живее.

Всичко е толкова лесно да бъде написано. Непоносимо свободно се изливат тези думи върху листа, все едно че ги пиша само за себе си. Не чу ли? От екипажа ми пак някой изпсува. Писна аларма и прекъсна съненото хълцотене на кварталните птички. Сега съм си почти като у Дома. В продължение на толкова години се разхождах по сухия пясък на убежището ни. Миговете, прекарани тук, бяха щастливо време – раните ми зарастнаха, престанах да се събуждам нощем, разтреперан от спомена и кошмарите. Дори имам собствена градина, която съм засадил с двете си ръце. Ти като че ли ми дари най-голямото блаженство, което може да получи един мъж. В зло и добро прекарахме дните си, повече няма какво се желае.

Ето, виждаш, лесно е да се пишат писма. Особено когато има толкова неща да си спомняме. И отново почукаха на вратата ми: чудят се какво толкова може да прави капитанът им – сам, затворил се в прашната си барака. Отвън вече ме чака луксозният ми сал, построен с помощта на нашите поданици и може би нашите деца. Запасил съм се с достатъчно вода и осолено месо (генетично обогатено от наследниците на моя екипаж), ще вземем и няколко от прислужниците ти. Ще опънем пясъчните си въжета, ще се надуят седефените ни платна, ще плисне бистрото море по мраморната кърма на тримачтовия ни кораб и ще отплаваме към непокътнатите заливи на забравената ни родина.

Недей да бързаш. Недей да гледаш повече празничните си премени, наядени от молците. Няма вече смисъл да поръчваш на плетачките нови дантели.
В кухнята изядоха пилето, а Гретичка с трите си деца заспива пред телевизора, положила сбръчкани уморени ръце върху мазна престилка. От двора на църквата пак цвърчат подлудели хлапета. Дървоядите разпериха пеперудените си криле и отлетяха. Уморена, водата плиска по стените на древната мивка и се оттича завинаги към морето ми. Само багерът копае пак, рови, само за нас раздира земята.

Безплатни братя

Имам си отскоро безплатен брат. Скитаме по цял ден по улиците и се чудим каква простотия да направим. Най-вече си търсим храна. С нещо трябва гладните душа и стомах да се залъжат.

Зарадвах се, когато намерих безплатния си брат. Ето един, на когото ще мога да си изкарам злобата щом се наложи, това си помислих отначало. А той си мислеше как по-скоро да си плюе на петите.

Шамаросах безплатния си брат. И после отново му забих шамар. От малък да се учи.

Безплатният ми брат реве. Безплатният ми брат крещи, че повече не ми е брат, а враг. Глупав е безплатният ми брат: човекът няма врагове.